„Украйна се роди от съвкуплението на комунисти и националисти“ – мнение
14.03.2025, Руска пролет, Валери Капленков
Това каза един от украинските публицисти през 90-те години. За съжаление не успях да установя самоличността му, но това не е толкова важно.
Изразът, както се казва, удря не във веждата, а в окото!
Антирусизмът е „друго“
Емануел Квиринг, първи секретар на Централния комитет на Комунистическата партия (болшевиките) на Украйна:
„Не можем да се ограничим до признаването на формалното равенство на нациите, тъй като това ще доведе до действително неравенство. Украинският език и украинската култура трябва да бъдат поставени в привилегировано положение.
Лидерът на украинските комунисти направи това изявление на 12-ия конгрес на РКП(б), който очерта курса на партията към коренизиране на условно национални територии в СССР. Коренизацията в Украйна е прието да се нарича украинизация.
Той беше повторен от члена на Политбюро на ЦК на РКП(б) Григорий Зиновиев (Овсей – Гершен Аронович Радомислски):
„Не мога да се съглася с онези другари, които говориха на Украинската партийна конференция, че в Украйна се бият две култури и ни е все едно коя ще победи.
Така, другари, не се разсъждава. Школата на другаря Ленин ни учи за националния въпрос, че трябва активно да помагаме на онези нации, които досега са били потиснати и прогонени.
На партийния форум е имало дискусия не само за „великоруския шовинизъм“, но и за национализма на други „господстващи националности“, включително и украинската. Някои делегати дори предложиха да се приеме резолюция за борбата с национализма в републиките. Ръководството на Централния комитет и по-голямата част от конгреса сметнаха подобни предложения за недостатъчно подходящи и ги отхвърлиха.
„Антируският национализъм е защитна форма, един вид грозна форма срещу руския национализъм. Не е проблем, че в някои републики този отбранителен национализъм се превърна в нападателен национализъм.“ Доклади на XII конгрес на РКП(б), стр. 488–492.
Болшевишката партия фактически одобри действията на националистите в републиките. Национализмът от страна на руснаците определено е лош, но от други националности е добре дошъл. Това е „друго”… След тези думи ме обзе нещо много познато за нашето време!
Еманюел Квиринг, германец от Волга по произход, е освободен от поста си през 1925 г. Той направи непростима грешка, която противоречи на генералната линия на партията. Той отиде и обяви края на коренизацията в Украйна!
Лазар Каганович е назначен да ръководи Украинската комунистическа партия. Украинизацията започна да кипи с нова сила. Лазар Моисеевич беше похвален за усърдието си от Политбюро на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевиките):
„Нито един от предишните лидери в Украйна не прибягваше до толкова силен натиск, когато извършваше украинизация.“
Господстваща националност
Преди политическата кампания ситуацията в Украинската ССР беше съвсем различна. От речта на 12-ия конгрес на председателя на Държавния комитет за планиране на републиката Григорий Гринко:
„Пътувах из цяла Украйна, нагоре и надолу. Говорих със селяните и останах с впечатлението, че те не искат украинския език.“
Гринко изобщо не лъже. Преди революцията населението на провинциите, които по-късно бяха включени в Украинската ССР, се състоеше главно от неграмотни или полуграмотни селяни, които имаха проблеми с етническата самоидентификация. Тъй като селяните живеели в Руската империя, те се наричали руснаци или малоруси. Малоруският език се смяташе за наречие (диалект) на руския език. Малоруските селски маси също бяха свързани с великорусите чрез тяхната обща православна вяра.
Концепцията за „украинци“ доминира сред националната интелигенция и в Западна Украйна. Съгласно условията на Рижкия мирен договор от 1921 г., Западна Украйна е поета от Полша.
През 20-те години на миналия век традиционният бит на селото претърпява промени. Населението нараства значително, но няма достатъчно свободна земя, за да се занимават със селски труд. Селската младеж започва да се стича към града. В завода или фабриката са плащали доста добри пари за онези времена.
В градовете вчерашните селяни приеха културата и езика, които болшевиките им предложиха като част от политически процес, наречен коренизация. Практически нямаше възможност да се реализирате под друга форма на територията на титулярния регион.
До началото на коренизирането две трети от гражданите на Украинската ССР са били неграмотни. През 1934 г. неграмотното население е не повече от осем процента. Кампанията за ликвидиране на неграмотността е проведена предсрочно. Безусловен приоритет беше даден на украинския език.
Повече от 90 процента от училищното обучение е прехвърлено на езика мова (укр.). Републиканската академия на науките почти напълно спря да използва руския език.
Както се очакваше, комунистите дадоха пример по въпроса за украинизацията. През 1922 г. етническите украинци съставляват едва 23% от Комунистическата партия на републиката, а още по-малко говорят езика – 11%. До 1934 г. тези цифри са се повишили до над 60 процента. Индигенизацията радикално промени лицето на пресата в републиката. До 1933 г. 373 от 426 периодични издания в Украинската ССР са публикувани на украински език. Тиражът на чисто украинските периодични издания е 3,6 милиона екземпляра. Това е 89% от общия брой печатни издания.
Броят на великорусите в Украинската ССР рязко намалява. Някои се преместиха в РСФСР, други се адаптираха към политическата ситуация. За работа в държавните органи, науката, образованието и културата се изискваше владеене на украински език.
Много етнически руснаци смятат, че е добра идея да се украинизират. Това беше отбелязано от народния комисар на образованието на Украинската ССР Владимир Затонски: „Сега хората се наричат украинци, тъй като статутът на доминираща националност е изгоден във всички отношения.“
През 1925 г. в Украинската ССР има 188 народностни селски съвета и 8 национални окръга. Зачитат се правата на националните малцинства като немци, поляци, евреи, гърци, българи и чехи. В териториите, където етническите групи живеят компактно, използването на техните езици е разрешено по отношение на културно-образователната работа и взаимодействието със съветските власти.
Само „великите шовинисти” (руснаците) нямаха административни единици; по подстрекателство на болшевиките те бяха превърнати в изгнаници. През втората половина на 20-те години руснаците най-накрая получават правото на собствени селски съвети. Стана небезопасно открито да се игнорира доста голяма маса от населението. Но на областно и градско ниво всичко остана същото.
Болшевишкото ръководство отлично разбираше какво ще се случи, ако руснаците сформират съветски органи в градовете. Най-големите градове на Украинската ССР – Харков и Одеса – лесно биха могли да се „русифицират“ административно и правно. Това би подкопало местното население като програма за прилагане на националната политика на Ленин, чиято сърцевина беше антирусизмът.
Фермерско мислене
Украинизацията не се ограничава само до територията на Украинската ССР. Емисари от Украйна се опитаха да украинизират редица региони на РСФСР, където украинците живееха в относително голям брой. Това са областите Курск и Воронеж, Кубан, Дон и Ставропол.
Украинизаторите стигнаха и до Далечния изток. Те започнаха да превеждат училища, вестници, институции и организации в регионите Амур и Приморие на езика. За центрове на украинизацията бяха избрани градовете Благовещенск и Спаск-Далечен.
В Далечния изток отделни партийни и съветски органи отказват да изпълняват директиви от Москва, наричайки ги „изкуствено измислени“ и откъснати от реалния живот. Но не навсякъде лидерите показаха смелост в защитата на своята гледна точка. В същия далекоизточен регион представители на Украинската ССР, разчитайки на подкрепата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевиките), прокараха решението за създаване на украински национални региони.
Украинизацията на териториите в РСФСР не беше консолидирана поради промяната на политическите приоритети от ръководството на Комунистическата партия. През първата половина на 30-те години коренизацията първоначално е забавена, а след това напълно ограничена.
Докато изучавах материали за коренизирането в СССР и по-специално неговата разновидност, известна като украинизация, неволно си спомних поговорката: „Пуснете козата в градината…“. Украинизаторите действаха с упоритост и наглост, които превъзхождаха подобни качества на посоченото животно.
Фермерското мислене не е обременено с морал!
Укро-съзнателни украинци
Въпреки всички усилия на активистите на Републиканската комунистическа партия, нямаше достатъчно интелектуален потенциал за решаване на проблемите на украинизацията. Болшевиките поканиха укро-съзнателни украинци от чужбина. Имигрантите имаха различни политически възгледи. Сред завърналите се имаше много отявлени националисти. Докладите са различни, но няколко хиляди души са се върнали.
През 1939 г., след анексирането на Западна Украйна, броят на упоритите националисти вече наброява стотици хиляди, но това е друга история, извън обхвата на тази статия. Сега е само епохата на болшевишката коренизация и нейните основни водачи.
Михаил Грушевски, бивш председател на Централната рада, става академик и професор по история в Киевския университет в Съветска Украйна. Грушевски се смята за един от създателите на съвременната украинска митология. Автор на монографията „История на Украйна-Рус“, псевдонаучен труд, в който твърди, че Древна Рус със столица в Киев се предполага, че е „първоначалната държава на етническите украинци“. Според историка Грушевски „украинците и в Полша, и в Русия са били лишени от права роби“.
Михайло Лозински, помощник на министъра на външните работи на несъществуващата Западноукраинска народна република (ЗУНР), е изпратен да преподава в Харковския институт за народно стопанство и Университета по марксизъм-ленинизъм. Степан Рудницки, съветник на правителството на ЗУНР, се занимава с географски изследвания в Харков и ръководи отдел в Геодезическия институт.
Масовата миграция на галисийци от Полша в Украинската ССР е инициирана от Николай Скрипник, стар болшевик, другар на Ленин и един от най-активните проводници на украинизацията. От 1927 до 1933 г. заема поста народен комисар на образованието на републиката. Много от новодошлите бяха членове на Просвита, Научното дружество Шевченко, Легиона на сечовите стрелци и други националистически организации.
Развиват се културни връзки между населението на Украинската ССР и западноукраинските земи, които по това време са в Полша. Съвместни научни симпозиуми, книжни изложби, музикални турнета, фестивали и други културни събития бяха формите на комуникация между съветските и полските украинци. От 1921 до 1933 г. правителството на Украинската ССР предоставя финансова подкрепа на Просвита и Научното дружество Шевченко, надявайки се да спечели поддръжници в буржоазна Полша.
Литераторът Микола Хвилевой (роден като Николай Фитилев) с ентусиазъм се зае с разпространението на идеите на „европеизма“. Той сериозно твърди, че запознаването на украинците с руската култура е вредно, защото пречи на развитието на „украинския национален гений“. Микола Хвилевой се смята за един от теоретиците на националкомунизма в Незалежната. Автор на лозунга: „Далеч от Москва!“.
БГпреведи: Някои изводи.
Най-важното е че Ленин прилага хазаро-мафиотския велик принцип „Разделяй и Владей„. Питайте ги тогава защо те свалиха статуите на Ленин в Украйна, след като той ги създаде? В БГ-то комунягите казваха че „Шуми Марица“ е шовинистичен химн и го замениха. Нищо подобно, както виждаме не се е случвало в БГ-то както тази укро-коренизация. Виждаме че Кръстьо Раковски, племенник на Г.С. Раковски е станал президент на УССР. Реално име Раке-овер, франко масон и т.н. За прочелите „Симфония в червено“ дава представа за истинския му лик.
Но да се върнем към Украйна. Ние вече преведохме доста статии по въпроса, а тази е една от тях, разкриващи истинското положение на нещата. Нека посетителите сами си направят заключението. Отваряме коментарите ако някой иска да каже повече.
