Андрей Фурсов: Как беше подписана присъдата на съветската и световната средна класа
02.02.2023, vizitnlo
Ако лишим перестройката от риториката за демокрация, гласността и т.н., тогава какво е перестройката? Това беше битка между съветската средна класа и номенклатурата. Номенклатурата е като квазикласа. Защото номенклатурата като квазикласа и съветската средна класа се оформиха по времето на Брежнев. Противоречията между тях бяха латентни; докато имаше пари от петрол, те бяха скрити, а общият тон на брежневската епоха беше мирен. Ако си спомняте, имаше такъв филм „Операция Ъ“, където принципът на епохата на Брежнев беше брилянтно формулиран от алкохоликът-скандалист, който беше превъзпитан от студента Шурик. Алкохоликът казва: „Студенте, сега времето е друго. Трябва да сте по-нежни с хората и да гледате на въпросите по-широко.“ И това беше принципът на социалния мир.
Операция „Ъ“
Авто-превод
Но когато цените на петрола се сринаха, възникна въпросът кой печели – номенклатурата или средната класа? Номенклатурата, с помощта на чужд капитал и престъпници (голямата криминална революция от 1988–1998 г.), пречупи гърба на съветската средна класа и направи това, което Пастернак веднъж му каза: „Историята не е в това, което сме облекли, а в това как ни пуснаха да ходим голички.“ Имаше много по-голям погром на средната класа, отколкото дори в Латинска Америка. Имаше масово прехвърляне на средства от средната класа към върха.
Под съветската средна класа имам предвид учители, лекари, офицери, високоплатени работници, учени. В ситуация, в която цените на петрола се сринаха, средната класа беше единственият източник, който можеше да бъде подложен на ножове и ограбен. За първи път за мен кълновете на този конфликт бяха разкрити в творчеството на Стругацки. Факт е, че Стругацки все още бяха много чувствителни автори и в средата на 60-те години те претърпяха повратна точка. Имаха такова нещо – „Завръщане или пладне от XII век“ (изглежда че няма български превод). Тук свършват ярките Стругацки. Те усетиха много добре социалния прелом в средата на 60-те години.
Томас Пикети отбелязва по-интензивния растеж на икономическото неравенство в Русия в сравнение с европейските посткомунистически страни:
За да се предостави пълен анализ на пропастта между неравенството в Русия и други бивши комунистически страни, изглежда съвсем естествено да се позоваваме на различните стратегии за посткомунистически преход, които са били извършени в различни страни, и по-специално на много бързата „шокова терапия“ и приватизационната ваучерна стратегия, които бяха проведени в Русия.
В това отношение „горбачовизмът“ и „елцинизмът“ са неразделна част от един голям глобален процес, започнал още през 80-те години на ХХ век. Започва в САЩ и Великобритания с въвеждането на основите на „тачъризма“ и „рейгъномиката“. Всъщност това беше голямо преразпределение на доходите в полза на върха в ущърб на дъното и средния слой.
Влизайки в премиерските апартаменти на Даунинг стрийт, Тачър обяви за цел изграждането на „народен капитализъм“ – както тя нарече курса на антинародна широкомащабна приватизация, която рязко влошава положението на по-голямата част от населението. В Руската федерация през 90-те години измамата с „народния капитализъм“ ще бъде повторена от социопатите на разлива Чубайс-Гайдар, а следващата измама след почти три десетилетия ще бъде започната от Шваб, Евелин де Ротшилд и папа Франциск, само че това напръстничеството вече няма да се нарича „народен“, а съответно „заинтересован“ (стейкхолдърски) и „приобщаващ“ (инклузивен) капитализъм. Същността обаче си остава същата: танци в духа на краля и херцога от „Приключенията на Хъкълбери Фин“. И тук отново пионерите, концептуалните водачи на световния елит са британците.
И неслучайно с идването на Тачър отношението на САЩ и администрацията на Рейгън към Великобритания се промени драматично. За втори път през 20 век хладната враждебност на американците към британците се променяше към по-добро. Това се случва за първи път при Теодор Рузвелт (1901–1909), когато след повече от сто години взаимна враждебност Съединените щати се обръщат към своите „братовчеди“, но това продължава само четвърт век, а след това почти половин век захлаждане. И въпреки че отношенията между Рейгън и Тачър далеч не бяха прости и безоблачни, от началото на 80-те години започна тясно сътрудничество, основано на сходството на идеологическите подходи за решаване на класовите проблеми и съветския въпрос. На свой ред основата, основата на тази основа беше споделяният от двете страни курс за извличане на печалба от сферата не на производството, а на обръщението, от финансите и в крайна сметка от нищото.
Основната задача на правителството на Тачър беше пълна приватизация, по-нататъшна атака срещу държавата, индустриалния капитал и всичко свързано с него: работническата класа, средната класа, синдикатите. В рамките на Тачъризма и Рейгъномиката разходите започнаха да се обезпечават с публичен дълг и следователно акциите се натрупаха в ръцете на банки, банкери и „вбесен“ финансов капитал. Придобивайки автономия от производството, тя се превърна във финансизъм. Фактът, че печалбите вече не се създават в производството или дори в сектора на услугите, а в печатницата, фондовата борса, държавния дълг и дериватите, се превърна в гибел за средната класа. Е, разрушаването на СССР постави дебел печат върху тази присъда.
Именно на тази присъда се формира настоящият трийсетгодишен британски (и постзападен като цяло) истаблишмънт, който в този (но само в този) смисъл е на същата възраст като постсъветския елит, истаблишмънт, който е възможно най-циничен по отношение на низшите класи. Например милионерът от Консервативната партия Надхим Захави написа в Туитър през април 2013 г.: „Ние помагаме на нуждаещите се, но дните на възмутителни прекомерни изисквания за сигурност на доходите отвъд това, което имат семействата на работниците, свършиха.“
През последните 40 години не само в Русия, но и в света е създадено малко. Продуктът е създаден основно в Китай и Индия. И в останалия свят имаше преразпределение в полза на върха. В Русия този процес се проведе под знамето на либерализма и демокрацията. Така че тези лозунги у нас вече се компрометираха завинаги.
В социален план имаме нужда от система, основана на социална справедливост. Ако разгледаме децилното съотношение като индикатор (съотношение, което отразява диференциацията на доходите като съотношение на средните доходи на най-добрите 10% и средните доходи на най-долните 10% от гражданите), тогава ако в Швеция то е някъде около 5 към 1, то трябва да имаме същото или поне 6 към 1. Между другото в СССР беше 3 към 1, а днес в страната е 15 към 1 (да не говорим за големите градове, където според различни източници, то е много по-високо). Експертите смятат, че намаляването на коефициента поне наполовина вече би решило много проблеми. И на първо място проблемът с бедността. Такава система, основана на социална справедливост, всъщност означава изграждане на мека форма на социализъм.
